Don't wanna fly if you're still on the ground

Увод:

Защо всичко трябваше да се случи така? Защо приказките и принцът-спасител на бял кон не съществуват? Защо в живота не съществува щастливият край с думите ‘и заживели щастливи до края на дните си’?...
Или може би всичко това съществува... но ние не съумяваме да го опазим. В един момент си на върха, обграден от любов и приятели... а в следващия целият ти свят се преобръща и нямаш сили на продължиш напред.
Сърцето ти е разкъсано на милиони частици, които вятърът е разпръснал по широкия свят и няма как да ги събереш отново.
Болката е толкова силна и задушаваща, че дори сълзите ти са пресъхнали.
Всяка следваща глътка въздух става все по-мъчителна.
Всичко е безвъзвратно загубено.
И вече не намираш смисъл да живееш...


Първа глава

So what if you can see the darkest side of me?
No one will ever change this animal I have become
Help me believe it's not the real me
Somebody help me tame this animal I have become
Help me believe it's not the real me
Somebody help me tame this animal

- Алиииииииииииииии!!! – изкрещях, подавайки рошавата си глава през вратата на кухнята. Малката ми се беше измъкнала на косъм и сега се налагаше да я търся из цялата къща с лъжица грах в ръка. Отново.
А, коя беше малката? Алисън Смит, петгодишно момиченце с разкошни руси къдрици и голяма уста. Не наистина, убедена съм, че някой ден ще стане една от онези ужасни нахални журналистки, които всячески се опитват да изкопчат информация от бедните хора. Бях й бавачка всяка събота откакто се помнех и тази събота не правеше изключение.
Затичах се по стълбите към втория етаж, препъвайки се в собствените си крака както обикновено. За щастие къщата не беше голяма, а и нещо ми подсказваше къде ще се е скрило малкото чудовище. Бавно открехнах вратата на детската стая, влизайки вътре на пръсти. В средата й, сред разпилените по пода дрехи и играчки, беше опъната огромна палатка... ако три пръчки, завързани с ластички за коса и покрити с два чаршафа можеха да се нарекат палатка.
Дръпнах рязко единия чаршаф, а резултатът не беше очаквания – пръчките се залюляха и чаршафите се свлякоха на купчина на пода, а Алисън изпищя за пореден път, шмугна се между краката ми, изхвърчайки от стаята.
Мамка му!
Затичах се отново по стълбите, сега в обратна посока, и този път ръста си каза думата, успявайки да я настигна в началото на коридора. Хванах я през кръста и я завъртях около себе си, а звънкия й смях огласи цялото помещение.
- А сега, малка госпожице, ще седнеш мирно там и ще ме изчакаш да ти приготвя нещо за хапване. - заканих й се с пръст, опитвайки се да изглеждам сериозна като майка й, но издайническата усмивка бързо си проправи път на лицето ми.
Въпросната малка госпожица за пореден път направи недоволна физиономия и беше на път пак да изпищи и да избяга, но аз хванах здраво ръката й и като затворник я завлачих до кухнята. Там я сложих да седне на един от меките кухненски столове, а аз се насочих към хладилника.
- Майка ти ми каза, че в хладилника има брюкселско зеле, което трябва да изядеш...
- Иииииу!... - гласеше отговора на Алисън.
- Мрънкало! Виж колко вкусно изглежда... – казах, вдигайки фолиото от купата и надниквайки вътре – Иууу... Бас държа, че това дори и най-запаления вегетарианец няма да го изяде... – промърморих си под носа си и изсипах така наречения обяд в боклукомелачката. – Промяна в плана. Шоколад или ягодов конфитюр?
На лицето на Али веднага изгря повече от доволна усмивка и тя съвсем делово каза:
- Шоколад, разбира се.
Заех се да й приготвя чакания обяд и извадих буркана с шоколад от хладилника. Тъкмо когато мажех тънките филийки хляб, се чуха няколко отчетливи почуквания по вратата.
- О, не! – изписках аз и зарязах чинията със сандвичите на плота – Али... майка ти не трябва да те вижда в този вид...
Дрехите й бяха целите изпомачкани, русите й къдрици се бяха превърнали в нещо наподобяващо разплетена кошница, а лицето й беше по-червено и от някой зрял домат.
- Е, и ти не приличаш на някой супермодел – обидено каза Али и ме погледна критично.
- Е... аз съм ти бавачка и ми е позволено да изглеждам... така – провлачих аз, припряно приглаждайки косата на малката и опитвайки се да й придам малко по-приличен вид, така че майка й да не получи удар, когато я зърне.
- Милички, прибрах сеее... – чу се женски глас от антрето, който бавно започна да се приближава към кухнята, докато през вратата не влезе дребничка жена, на около 30 години, която се бореше с едната си обувка – Здравейте, съкровища.
- Мамо! – извика русокоската и се хвърли в обятията на майка си, която от своя страна разроши непокорната коса на дъщеря си.
- Здравейте, госпожо Уилямс...
- Здрасти, Зоуи. Как беше днес? Някакви тежки произшествия? – засмя се тя, а след миг и аз се чух да се смея.
- Ами... не точно. Не сме викали пожарна, полиция или бърза помощ, госпожо...
- Зоуи Мичъл, кога ще започнеш да ме наричаш просто Елизабет?! – прекъсна ме с усмивка жената, гледайки ме със строг поглед, като това предполагам трябваше да мине за каране, а аз само повдигнах ухилена рамене. – Е, както и да е. 20 лири, нали? – попита тя и затърси портмонето из огромната си червена чанта.
- Оу... не, няма нужда. Предполагам, че ‘заплатата’ ми ще покрие щетите по детската стая горе...
- Я не се излагай! – госпожа Уилямс махна с ръка и натика в ръцете ми една банкнота. – Хайде, бягай сега. И извинявай още веднъж, че те извиках днес, майка ти ми каза, че си щяла ходиш на някакъв мач...
- Мда... но не ми се ходеше особено, така че в известна степен съм Ви благодарна – усмихнах се неловко, насочвайки се с бавна стъпка към вратата.
- Тогава се радвам, че съм помогнала. Ще се видим пак другата събота, нали?
- Разбира се. – отвърнах, взимайки хвърления си суичър от облегалката на един от столовете – Чао, Али. Беше ми много приятно – намигнах на малката и тя се ухили, разкривайки дупката от първия й паднал млечен зъб.
Излязох през входната врата и махнах за пореден път с ръка към прозореца, на който Али бе залепила нослето си и ме следеше с поглед. Завървях по каменната пътечка, излизайки на алеята пред къщата на семейство Уилямс. За разлика от вчера, когато духаше отвратителен вятър, днес времето беше просто прекрасно. Реших да му се порадвам, докато отново не е решило да се намръщи, като мина през парка. Вярно, пътят ми към къщи се удължаваше двойно, но пък за къде да бързам?
Завъртях се на 180 градуса и завървях в обратна посока. Няколко минути вървях в пълно спокойствие, със зареян поглед на лицето и мислейки за всевъзможни безсмислени неща, а единствените звуци бяха пеенето на птичките и шумоленето на дърветата. Изведнъж нещо се блъсна в мен и аз се оказах на асфалта, който между другото не е най-удобното място за падане.
Хъх, не съм от най-фините момичета, които може и да не забележиш, докато вървиш по тротоара. Да не би пък да съм станала невидима?
Надигнах се на лакти и видях ‘нещото’, в което се бях блъснала. Умния ми брат стоеше надвесен над мен и ме гледаше със странна физиономия, сякаш чудейки се какво, по дяволите, правя по гръб на земята.
- Андрю! – извиках, а той най-сетне се опомни и ми подаде ръка, за да се изправя. – Какво правиш тук?
- Бих могъл да те попитам същото, – глупаво се ухили той – но така ще се получи като в някой колумбийски сапунен сериал.
Въздъхнах.
- И все пак?
- Имах мач, ако не си забравила. И отивах към къщата на Рей, за да взема фалшивата му лична карта. – той направи някаква странна физиономия, която би трябвало да мине за усмивка, но изглеждаше изключително глупаво и погледна към мен с поглед тип ‘Няма да кажеш на нашите, нали?’.
- Това означава, че сте спечелили и ще има купон, нали? – разсмях се аз, разтривайки задните си части. От това падане щеше да ми остане синина. – Какъв беше резултатът?
Честно, не разбирах нищо, ама нищичко от баскетбол. И не се интересувах всъщност. Но все пак той ми беше брат... и трябваше поне дасе преструвам, че ми е интересно. Както правеше той.
- Ами... справихме се доста добре – опита се да скромничи той, но опитите му се провалиха с гръм и трясък, при следващите му думи – Още от началото поведохме с цели 20 точки. Всъщност всички бяхме брилянтни, освен твоя любим Джо... той изобщо не дойде. – допълни, когато го погледнах въпросително – Обади се пет минути преди мача и каза, че бил болен. Глупости на търкаля, мен ако питаш.
Пропуснах покрай ушите си тона му, който сякаш казваше ‘Защо още си с него, такъв е кретен?’. Е да, моето голямо братче определено не харесваше Джо, но пък и кой го пита? Сякаш той излиза с него и...
- Странно. - прекъснах на глас разсъжденията си, заради които бях напът да си изчервя - Снощи беше съвсем добре. Може нещо през нощта да е станало. Ще му се обадя да проверя как е... – потопих се в размишления аз, продължавайки да се чудя какво може да се е случило. Но пък явно е бил достатъчно добре, да се обади, така че не би трябвало да се тревожа много.
- Добре тогава, – припряно промърмори Андрю и целуна неохотно челото ми, гледайки часовника си – аз закъснявам, тъй че ще тръгвам. О, и довечера ще има купон у Джим. Задължително ела, той ще те чака.
И без да казва нищо друго, дори да изчака предполагаемия ми отговор, той се затича по тротоара, завивайки зад ъгъла и изгубвайки се от поглед.
Продължих към парка, когато с периферното си зрение забелязах една от онези червени телефонни кабини. Какъв късмет! Но пък от друга страна... кое му е късмета, нали Англия е известна именно с червените си телефонни кабини и големите си червени автобуси... Сякаш сме в комунистическа Русия.
Разтърсих главата си, прогонвайки тези безсмислени размишления от нея. Завъртях мудно шайбата на старовремския телефон, набирайки номера на Джо. След половин година най-после почти го бях наизустила, като се има предвид колко неуслужлива беше паметта ми.
Здравейте, тук е Джо. В момента не мога да отговоря, затова оставете съобщение след сигнала... Бийййп!
Тъп телефонен секретар!
Ядосано тръшнах слушалката върху телефона, който изскърца зловещо, сякаш всеки момент ще се разпадне, и излязох от кабината. Свежият летен вятър ме лъхна в лицето приятно, разрошвайки косата ми и аз вдишах дълбоко няколко пъти.
Но какво му беше станало на Джо? Снощи си бе съвсем добре. А и щеше да ми се обади, ако нещо е станало... Нали ме обича... първо на мен би трябвало да каже, ако нещо се случи...
След няколко завоя и още дузина тревожни мисли и катастрофални предположения, се озовах на напълно непозната улица. Сградите бяха по-високи, сиви и мрачни, без прозорци. Приличаха по-скоро на изоставени складове, отколкото на сгради, в които живеят хора.
Завървях бавно напред. Наоколо нямаше жива душа, всичко беше тихо...
И тогава нещо привлече вниманието ми.
В края на пресечката, пред една от мрачните сиви сгради, стоеше червеният мустанг на Джо. Със същото бяло петно от спрей на предния капак и счупения ляв фар.
Но как се беше озовал тук? Той живееше на другия край на града...
Ускорих крачка, докато не стигнах до пролуката между две от сградите, пред която беше паркирана колата. От там се чуваха приглушени викове и сърцето ми започна да бие толкова бързо, сякаш всеки момент щеше да ми изскочи от гърдите. Ами яко някой бе нападнал Джо?
Хванах здраво с две ръце студената стена и, скрила се зад контейнерите за боклук, надзърнах в тясната уличка. Беше без изход, еднопосочна, а в дъното й стояха двама мъже. Единият, облечен изцяло в черни дрехи, а качулка скриваше част от тъмно русата му коса, беше притиснал до стената друг, вече прошарен мъж, на средна възраст. Той изглеждаше толкова уплашен, кафевите му очи се озъртаха и търсеха помощ...
Всичко стана изведнъж... Нямаше го забавения каданс като по филмите или пък въздействащата мелодия, която кара косъмчетата по ръцете ти да настръхнат.
Мъжът, или по-точно момчето, в черно бръкна надълбоко в коженото си яке и извади от там малък джобен нож, който проблясня зловещо щом го отвори. Прошепна нещо в ухото на другия, който само поклати отрицателно глава. Явно това не беше желаният отговор и момчето замахна рязко с ножа и го заби надълбоко в корема на другия
Възрастният мъж падна на колене, а бялата му риза плашещо бързо започна да се напоява с червена течност.
Престъпникът се засмя... с един много познат ми смях, и бързо изтича до червения мустанг. Натисна газта и отпраши с всичка сила.
Другият мъж издаде последен вик на помощ и падна безжизнен на асфалта.

Втора глава

Du hast den Brief gefunden,
er hat dich aufgewühlt.
Zum ersten Mal hast du dich schuldig gefühlt.
Du hast mich nicht vernichtet,
ich bin noch immer hier.
Und heute Nacht hol ich dich endlich zu mir.

Влетях в малкия апартамент на улица Кенсингтън номер 18 и тръшнах вратата след себе си. Прекарвах всяко лято тук, в този мрачен и тъмен апартамент, заедно с брат си. Родителите ни ежегодно провеждаха своето ‘лятно пътешествие из Европа’ и ни зарязваха тук, за да се грижим сами за себе си. Не, че пък през другото време заслужаваха наградата ‘Най-добрите мама и татко на света’.
Блъснах се в ръба на масата и изругах тихо. Виждах всичко замъглено пред себе си, в очите ми блестяха сълзи, които продължаваха да се стичат по страните ми. Не можех да ги спра. Или не исках. Все още не можех да осъзная какво се бе случило преди броени минути. Бях така разстроена и уплашена... но и облекчена. Всъщност не знаех какво точно чувствам. Знаех само, че съм объркана. Много объркана.
Захвърлих якето си на пода, правейки неуспешен опит да го метна на закачалката, и се насочих с бързи стъпки към банята. Когато влязох в малкото помещение, облепено с чисто бели плочки, въздъхнах тежко и изтрих с ръка сълзите от лицето си. Завъртях кранчетата за водата и ваната бавно започна да се пълни с вряла вода, а парата бързо изпълни цялото помещение, като гъста, бяла мъгла.
Разкопчах дънките си, бързо сваляйки ги и ги хвърлих на купчина на пода, а останалите ми дрехи скоро последваха ‘събратята си’. Вместо да ги сложа в коша за пране, ги хвърлих в този за боклук. Бяха целите окървавени.
Когато врялата вода достигна до всяка една клетка на тялото ми, сякаш изпитах малко облекчение. Нищо не беше станало. Нищо фатално. Всички бяха добре...
- Какво се случи там, по дяволите? Какво направих?...

Червеният мустанг се скри от поглед, завивайки в следващата пресечка, и аз най-после изпълзях иззад кофите за смет, излизайки от скривалището си.
Изтичах до мъжа, проснат на земята, и се наведох над него. На корема му имаше обилно кървяща рана, която изглеждаше доста дълбока и бързо ставаше все по-голяма и по-голяма. Но той все още не беше мъртъв. Със сетни сили правеше последни опити да поеме малко въздух, но гърдите му само се повдигаха конвулсивно, от което болката все повече се усилваше.
Доразкъсах уплашено ризата му, за да открия раната, но отново я притиснах към нея, за да спра шуртящата кръв. Вече целите ми ръце и блузата ми бяха напоени с червената субстанция. Какво ли щеше да си помисли някой, ако минеше от тук сега?...
Вече започвах наистина да се паникьосвам. По дяволите, този мъж умираше пред очите ми, а аз не знаех какво да направя. Нямаше начин да го спася сама, беше прекалено зле, а и медицинските ми умения се простираха дотам, че да си сложа лепенка на порязания пръст. Но не можех и да се обадя на бърза помощ. Щеше да пристигне и полиция, а не знаех какво да им кажа. Не бих могла да излъжа, че не знаех кой е извършителя, защото бях почти сто процента сигурна кой е. А и аз никога не съм е славела като добра лъжкиня.
Изведнъж мъжът повдигна рязко лявата си ръка, хващайки ръкава на вече окървавената ми блуза. Отвори устни, за да каже нещо, но силната болка явно не му позволи и просто изстена тихо, отново отпускайки ръката до тялото си. Мъжът бавно започваше да губи цвета от лицето си, а на земята до тялото му вече имаше локвичка кръв, която малко по малко нарастваше.
Притиснах отново напоената с кръв риза към раната и след това я захвърлих настрана. Изведнъж сякаш някаква сила притегли ръцете ми към тялото на мъжа. Положих ги върху кървящата рана и изведнъж нещо странно се случи. Ледено студена вълна премина през цялото ми тяло, а последвалата я гореща ме изгори сякаш бях преминала през огън. Но колкото и неприятно да беше това ново, непознато усещане... то сякаш ми вливаше енергия и сили. От ръцете ми започна да излиза мека бяла светлина, която се разля по цялото тяло на мъжа. Кръвта постепенно започна да спира, докато раната съвсем не се затвори от нея не остана и следа.
Мъжът простена за пореден път и затвори очи, но сега на лицето му не беше изписано болезнено изражение. Само... облекчение.


Излязох от водата, увивайки тялото си с мека хавлия, а дългата си къдрава коса освободих от ластичката, която досега я държеше нависоко, и тя се разля по гърба ми, гъделичкайки го леко. Горещата вана ми се ме отразила добре, доста добре, и сега бях малко поуспокоена. Сърцето ми не биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми и по челото ми не се стичаха капки пот. Всичко беше добре... Засега.
Прекосих дългия коридор, шляпайки с мокри крака по зеленикавия теракот, и влязох в кухнята, просвайки се моментално на един от столовете около кръглата маса.
Уплахата ми лека-полека бе започнала да отслабва и сега здравият ми разум се обади. Започнах трескаво да мисля как това, което преди малко ми се бе случило, можеше да е истина. Та това беше невъзможно! Аз само бях докоснала с ръце раната на човека и тя изведнъж беше изчезнала!
А може... може това да се е случило само в съзнанието ми. Да е било само халюцинация от глада... ами да, днес съм изяла само половин ябълка. Да, точно така.
- Зоуи Мичъл, защо по дяволите се самозаблуждаваш? Много добре знаеш, че не е било така! Всичко в малката уличка се случи. Локвата кръв на улицата го доказва. Кървавите дрехи в коша в банята го доказват. – почти изкрещях аз, удряйки по масата с юмруци, сякаш за да докажа сама на себе си собствената си правота.
Ужасните ми спомени го доказват, допълних този път наум, вече по-спокойна и гледайки замислено в мръсно бялото перде, което се вееше леко, заради летния вятър, идващ от отворения прозорец.
Ето, полудявам. Вече започвам да си говоря сама, мамка му!
Изведнъж силно потракване по прозореца ме изкара от унеса ми. Насочих погледа си по посока на шума и забелязах някаква странна бяла птица, която се опитваше да влезе в стаята през открехнатия прозорец. Изправих се мудно и се приближих към прозореца, гледайки птицата подозрително. Отваряйки го по-широко, в стаята прелетя и кацна на барплота... една сова. Чакай малко... таймаут... совите не бяха ли нощни птици. От сега по ден няма накъде... какво прави тогава тази сова тук?
Но размишленията ми бяха прекъснати от прехвръчането на животното над главата ми, което явно се опитваше да привлече вниманието ми. Е, успя. Совата кацна на плота, клатушкайки се между кухненските уреди, наредени като войници по него, и тогава аз най-после забелязах нещото, прикрепено към крачето й. Голям жълтеникав плик, направен от дебел пергамент, а на него със ситен зелен почерк бяха изписани името и адреса ми:


‘До г-ца Зоуи Мичъл
Кухнята
Ул. Кенсингтън 18
Брайтън
Графство Източен Съсекс’


Гледах ококорено тежкия плик, все още прикрепен към крачето на прицата, няколко дълги мига. Когато най-после се опомних, протегнах вкочанелите си ръце и взех писмото, прехвърляйки го из тях.
Как така този, изпратил писмото, знаеше къде съм? Все пак можеше... и да съм в хола, в спалнята или пък дори в банята... И какво бе това писмо? Донесено от сова, без пощенска марка или име на подателя...
Захвърлих го на масата, а то от своя страна се плъзна по протежението й и се блъсна във вазата с жълти лалета, разположена в центъра й. Крехката ваза се олюля на място и в следващия момент вече бе на земята, начупена на десетки малки, прозрачни парченца, а водата попиваше в мекия килим.
Изпуфтях, заобикаляйки бързо масата, и коленичих до мястото, където вазата току що се бе разбила. Заех се да събирам по-големите части, когато нещо тежко тупна върху главата ми. Писмото.
Совата, кръжаща над главата ми, явно не беше доволна от положението и всячески се опитваше да ме накара да прочета писмото. Е, ако планът й беше да получа мозъчен тумор, заради удара... явно не беше особено умна.
Въздъхнах отчаяно.
- Добре де... – промърморих, замахвайки с ръка, за да прогоня птицата, който в момента кълвеше дясната ми ръка. Станах от земята и взех писмото от масата, привидно незаинтересовано разкъсвайки хартията на плика.
Вътре открих друго парче пергамент, изписано от горе до долу със същия ситен, силно наклонен почерк. Пулса ми внезапно се ускори, когато плъзнах поглед по редовете.


“Драга г-це Мичъл,
Получихме информация, че сте направили магия за възстановяване в три часа и шестнадесет днес на обяд в околност, обитавана от мъгъли и в присъствието на мъгъл.
Сериозността на тази част от Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни е в резултат на Вашето изключване от училището за магия и вълшебство “Хогуортс”. Служители на министерството ще бъдат на Вашето място скоро, за да унищожат магическата Ви пръчка.
Надяваме се, че сте добре,
Искрено Ваша, Филиз Джонсън

Отдел "Злоупотреба с магии", Министерство на магията”



Гледах писмото ококорено няколко минути. И за пореден път днес се чувствах толкова объркана. И шокирана. Сякаш до преди момент спях спокойно, сънувайки си нещо... и някой внезапно ме заля с кофа ледено студена вода. Мозъкът ми в момента работеше на пълни обороти, в резултат на което беше напълно скашкан, заради милионите въпроси, които породи това писмо.
Прочетох писмото отново. Прочетох го още веднъж и още веднъж, и още веднъж, докато не наизустих целият текст. Но то не се променяше. Всеки път гласеше едно и също.
Какво е това писмо, по дяволите?... Мъгъл?... Училище за магия и вълшебство Хогуортс?... Министерство на магията?... Мисля, че полудявам.
Какви бяха тези неща?... Сигурно някой се бъзикаше, да това трябваше да е. Някой с много, много болен мозък и още повече време за губене. Първо полумъртвият мъж, сега това писмо... Всичко беше навързано!
Стаята започна да се върти около мен и аз изпуснах пергаментовия лист на земята, хващайки главата си с ръце. Чувствах я толкова тежка... сякаш е направена от олово... Сякаш всеки момент тя ще падне и ще се наложи тялото ми да я гони, докато главата му дава напътствия.
Мамка му, сигурно Джо е решил да се изгаври. Може би случилото се на обяд всъщност е било... фокус... номер?... И това писмо също, както и птицата. Разбира се, номер. И нищо не е било истина, просто е искал да ме стресне...Кучи син!
Ненадейно поредният странен шум наруши тишината. Шум, сякаш от чупене на стъкло, идващ от коридора на апартамента.
Последва го няколко мига тишина, докато не се чуха няколко отчетливи почуквания по вратата на кухнята.
-Джоузеф, - извиках извън себе си, крачейки към вратата, за да отворя. Сигурно от страни съм изглеждала толкова разярена... като някоя страшна бабичка, хванала точилка в едната ръка, заловила малкия си внук да краде бисквити от шкафа... - дано имаш някакво добро обяснение за всичко, което се случи днес. Защото иначе не отговарям за действията си!

Обещах да пусна глава през ваканцията, хах. И си спазвам обещанието... уж xD
Тази се получи супер кратка, скучна и суха... ама трябваше да я напиша просто. Нвм, надявам се поне малко да ви хареса.





Трета глава

'Искам да помисля за осъществяването на онова,
което зная и не мога да задържа в себе си. Нещо ме
притегля надолу. Земята в мен е силна.
Носеният от вятъра прах е в костите ми.'
У. Уортън, 'Пилето'

В рамката на вратата стоеше висок, ухилен от ухо до ухо мъж. Дългия му крив нос крепеше очила със стъкла във формата на полумесеци, зад които се усмихваха ясни сини очи. Сребристо-сивите му коса и брада стигаха почти до гърдите му и изглеждаха изключително странно, на фона на старото му, набраздено от бръчки лице. Но по-странно беше облеклото му – дълга изумрудена мантия на златисти звезди покриваше тялото му от глава до пети, а на главата си имаше островърха шапка в същия цвят. Шапка, като онези, които децата си слагат на Хелоуин, маскирайки се като магьосници.
- Вие... не сте Джоузеф...
- Много прозорливо, госпожице Мичъл! – ведро каза мъжът, прекрачвайки прага и влизайки в кухнята – Като начало, с удоволствие бих изпил една чаша чай.
- Нямаме чай – отсекох объркано, гледайки в нищото. Прозвучах досущ като Шапкаря от Алиса в страната на чудесата и се усмихнах неволно. Разтърсих глава като мокро куче, съсредоточавайки се, и попитах – Вие... как... как влязохте?
Усмивката на мъжа стана още по-широка и той каза само:
- Да кажем... че беше отключено.
- Аз... ще се обадя на полицията. Как, по дяволите влязохте и кой сте вие?! – извиках, вече паникьосвайки се. Тази блага усмивка изобщо не ми вдъхваше доверие. Както казват – тихите води са най-дълбоки. А тези тук определно бяха тихи.
- А! – възкликна изведнъж странникът и подскочи леко – Това вече е правилния въпрос. Аз, госпожице Мичъл, съм професор Албус Дъмбълдор, директор на училището за магия и вълшебство Хогуортс. – представи се той и свали островърхата си шапка, покланяйки се леко като благородник.
- Училище за какво?
- За вълшебство и магия ‘Хогуортс’.
- Вие... сте някой актьор нает от Джо, нали? – попитах с ясно доловима надежда в гласа. Но една малка част от мен, част, която се опитвах да заровя дълбоко в съзнанието си, вярваше, че това училище за магия съществува. Именно то може би щеше да даде обяснения за случилото се днес...
- Ни най-малко, Зоуи – отвърна благо Дъмбълдор – Но знаеш ли, защо не започнем отначало?...
- Аз... – прекъснах го, взимайки плика с писмото от бюрото - аз получих писмо. И ми казаха, че са ме изключили от това училище Хогсарвс или каквото е там... Но как ще ме изключат след като никога не съм учила там?
- Продължаваш да задаваш добри въпроси. – рече мъдро той, досущ като някой друид - Ето. Мисля, че това е позакъсняло с няколко години. – мъжът бръкна в мантията си и извади тънка, дълга дървена пръчка. Замахна с нея във въздуха, изричайки нещо много тихо и пред него, сякаш от нищото, се появи дебел пергаментов плик, подобен на този, който бях получила преди броени минути. – Предлагам ти да го прочетеш. А после ще отговоря на всичките ти въпроси.
Аз протегнах несигурно ръка и взех плика, разкъсвайки го. Вътре намерих няколко жълтеникави пергаментови листа, изписани от горе до долу със ситен наклонен почерк, и зачетох:

УЧИЛИЩЕ ЗА МАГИЯ И ВЪЛШЕБСТВО
'ХОГУОРТС'
Директор: Албус Дъмбълдор
(Носител на Ордена на Мерлин — първа степен, Велик маг, Главен вълшебник, Върховен мъгъловраг, член на Международната конфедерация на магьосниците)
Уважаема госпожице Мичъл,
С удоволствие Ви съобщаваме, че сте приета в Училище за магия и вълшебство ‘Хогуортс’. Молим Ви да обърнете внимание на приложения списък на всички необходими книги и принадлежности.
Срокът започва на първи септември. Очакваме Вашата сова не по-късно от трийсет и първи юли.

С уважение:
Минерва Макгонъгол,
заместник-директор


- Това... това означава ли, че аз... аз съм...
- Магьосница, да – довърши вместо мен Дъмбълдор, прекъсвайки хаотичните ми бръщолевици – И с много силни магически способности при това.
- Но това е невъзможно. Трябва да има някаква грешка! – осекох и за да подсиля ефекта от казаното, тропнах с крак.
Но за жалост явно се бях приближила прекалено много до масата и логично – до разбитата на земята стъклена ваза. Когато кракът ми срещна земята отново, се чу звук като от чупене на стъкло и аз наведох глава бавно надолу. Парчетата от вазата, които преди малко бях събрала на малка купчинка на земята, сега бяха заприличали буквално на сол.
- Мамка му – изругах, вдигайки внимателно крака си и стъпвайки на известно разстояние на стъклата. – Сега от това може да стане единствено грозна украса за някоя коледна картичка...
- Глупости. – убедено отсече Дъмбълдор и отново бръкна в мантията си, изваждайки магическата си пръчка и я насочи към купчината със стъклата. – Репаро.
Частите се издигнаха над земята, въртейки се, и след има-няма десет секунди обезобразената ваза беше станала като нова. Все едно току-що съм я купила.
- Лол... е, сега вече съм убедена... че има магия. Но не, че и аз съм магьосница.
Дъмбълдор се смръщи леко, докато прибираше пръчката в мантията си, а на челото му се образува дълбока бръчка.
- Искам да те попитам... – започна той, поглеждайки ме с ясните си сини очи - случвало ли ти се е нещо странно, нещо, което не можеш да си обясниш? Нещо като това, което ти се случи на обяд?
- Аз... не и до днес... Но Вие от къде знаете? Шпионирате ли ме?! – почти извиках.
- Разбира се, че не. Министерството на магията един вид го прави. То следи за всяка магия, извършена от невръстен магьосник и ме уведомява с писмо, когато някой бъде изключен... Но когато днес получих писмото за твоето изключване и видях името ти, не можах да го намеря в списъците с ученици. И затова реших да те посетя.
- Министерството на магията? Това пък какво е? – объркано попитах.
- И до там ще стигнем, спокойно.
- Но кога? Добре тогава, да се опитам да задам правилен въпрос. Какво е Хогуортс? Освен, че е училище за магия...
- Е, да, това е добър въпрос. Хогуортс е училище, в което се изучава магия – заклинания, магически животни, растения... Учениците се приемат на 11 годишна възраст...
- Единадесет?! Но аз съм почти на шестнайсет...
- Именно. Досега ти не си проявявала магическите си способности. Виждаш ли, за да получиш писмо, трябва да си направил несъзнателно някаква магия. Повечето деца правят такава до 11-годишни, но понякога се случва и по-късно, както в твоя случай... Особено, когато няма живи роднини магьосници или е обграден само от мъгъли...
- Мъгъли? Сякаш ми говорите на китайски...
- Това са хора, които не могат да правят магии. Такива като брат ти, майка ти... – отвърна професора, а аз кимнах разбиращо.
- Аха... мисля, че разбрах. Но какво ще стане сега? Ако обучението започва на 11, това означава, че съм пропуснала пет години... Няма как да науча всичко за... три месеца. Невъзможно е. – почти проплаках. Всичко, което Дъмбълдор ми говореше ми се струваше толкова вълшебно и невероятно и копнеех да се докосна до този свят, копнеех да се откъсна от скучното ежедневие и да се потопя в магията.
- Няма невъзможни неща. Разбира се, че е възможно. – убедено заяви мъжът и се усмихна окуражаващо - Както казах, ти имаш много силни магически способности. Тази магия, която днес си направила несъзнателно, дори един седмокурсник в Хогуортс не би могъл да я направи. Ти имаш изключителна дарба... Затова вярвам, че ще се справиш.
Докато Дъмбълдор говореше, бях взела отново писмото и преглеждах написаното на другия пергамент, който не бях забелязала преди това. Той беше изписан от горе до долу с нещата, които трябваше да си набавя за училище... Книги, униформа... Напълно нормално... Но други звучаха доста, дори много странно... Котел; сова или жаба; метла... Кой първокурсник би искал метла? Да не би да ги наказваха да метат?
- Не знам... – промърморих омърлушено, отново напъхвайки пергамента в плика. Реших да оставя размишленията за метлите и жабите за по-късно. – Не мисля, че ще мога да оправдая доверието Ви. Три месеца са адски кратко време...
- Това е така. Но ти ще успееш, защото си много надарена магьосница. А и ще имаш много способен учител – подсмихна се той.
- Кой е той? – попита учудена, а усмивката на лицето на мъжа ставаше все по-широка.
- Аз, разбира се.
- Оу... – провлачих, а на моето лице също се заформи широка усмивка, докато вадех от хладилника кутия с портокалов сок. – Кога започваме?
Дъмбълдор извади от джоба си някаква странна вещ, която по-късно определих като смачкана кутийка от кола, и я остави на масата.
- Веднага – отвърна той. – Но първо ще ти трябват някои неща, затова първо ще посетим Диагон Али.
- Диагон кое? – ухилих се неловко аз, а магьосникът ми направи знак да се приближа към масата. Реших, че сега не е най-подходящия момент за пиене на портокалов сок, затова оставих отново кутията в хладилника и отидох до масата.
- Ще видиш сама след малко. А сега се хвани здраво за тази кутийка и не я пускай за нищо на света – нареди ми той. Звучеше ми като някой побъркан. Защо, по дяволите, да се хващам за тази кутия от кола?
Колкото и да бях объркана се подчиних на Дъмбълдор и притиснах ръката си към студения метал, от който бе направена кутийката, а мъжът се усмихна благо.
- Сега на три. Едно... две... три!
Внезапно усетих неприятно дръпване точно зад пъпа, като от кука. Краката ми се отделиха от пода на кухнята и всичко пред погледа ми се разми във въртележка от цветове...

Знам, че досега не съм посвещавала глави *засрам* ама тази ще е специално за Аня *хъг*Както му викат по фьефънски Own for Anq xD
Заради цитата в началото и заради бухала Хипи.
Njoy


Четвърта глава

I'm so happy. Cause today I found my friends.
They're in my head. I'm so ugly. But that's ok.
'Cause so are you. We've broke our mirrors.
Sunday morning. Is everyday for all I care.
And I'm not scared. Light my candles.
In a daze cause I've found god.

Червеният локомотив беше застинал на релсите, издишвайки големи сиви кълба пушек като уморен старец, пушещ пура.
Лятото се бе изнизало тъй неусетно, като сън. Като един хубав сън, от който не искаш да се събудиш, но някой дръпва рязко завивките и ти отново се потапяш в ежедневието. Но тази година щеше да е различно. Всичко, всичко щеше да е различно.
Стоях на препълнения перон, хванала в едната си ръка тежкия куфар, а в другата - клетката на новия ми домашен любимец, бухала - Хипи, който си бях подарила при посещението ми на Диагон Али. Всички деца около мен се сбогуваха с родителите и близките си, прегръщаха се и се смееха или пък плачеха. Само аз стоях сама насред средата на перона и попивах с поглед всичко около себе си. Бях като гъба.
Нямаше някой, който да ме изпрати. Дъмбълдор все пак беше директор на училището и бе зает човек, а никой мой роднина не беше магьосник. Всъщност не бях казала на никого къде наистина отивам. Нашите знаеха, че по програма за обмен на ученици, съм изпратена в някакво училище в южна Франция. Не бяха особено загрижени така или иначе.
Казах същото на брат ми и ‘приятелите’ ми и, въпреки че бяха доста подозрителни, в крайна сметка май ми повярваха. Но пък и да не са... какво можеха да направят?
Всъщност лятото се бях отчуждила от всичко и всички. Бях прекарала целия сезон в склада на някакъв мизерен бар, наречен Продъненият котел, където Дъмбълдор ме учеше на най-различни магии. Разбирате ли, никой не трябвало да разбира, че се обучавам за магьосница на ‘такъв етап от живота си’, а пък това било едно от най-сигурните места и никой нищо нямало да разбере. Примирих се. В началото започнахме с някои съвсем прости като Алохомора или пък Репаро, а сега можех да правя дори плътен покровител. Изчетох стотици книги за магьосническия свят, за историята му, законите и обичаите. И сега се чувствах изцедена. Като гъба.
Позвуча пронизителна свирка и сякаш се озовах насред голям кошер с хиляди забързани жужащи пчели вътре. Всички бързаха да влязат във влака, защото само след няколко минути той щеше да потегли. Присъединих се към ‘стадото’ блъскащи се ученици, които всячески се опитваха да минат пред дргуия и да влязат първи. Сякаш някой ги беше карал да стоят до последно на перона.
В мига, в който най-сетне успях да се кача в един от вагоните, се чу поредната свирка, червеният локомотив издиша кълбо черен дим и влакът бавно потегли с оглушителен монотонен звук. Трак-трак. Трак-трак.
Завървях бавно през тесния коридор, влачейки след себе си куфара, който, мисля, бе станал доста по-тежък отколкото беше преди половин час. Започнах да отварям подред вратите на купетата, търейки свободно, но и десет минути след това опитите ми не се бяха увенчали с успех. И за щастие, точно когато бях готова да оставя куфара си на земята и да се свлека направо в коридора на влака, плъзнах вратата на последното купе в този вагон и то се оказа празно. Слава Богу. Или по-точно Слава на Мерлин. Май в магическия свят така казваха...
Проснах се на меката седалка, зарязвайки багажа си на пода, и затворих отпаднало очи. Търсенето не купе не беше кой знае колко изморително занимание, но пък като добавим безсънните нощи през изминалата седмица, се чувствах страшно изморена.
И както обикновено става, когато тъкмо си си помислил, че ще можеш да поспиш малко и да компенсираш липсата на сън, някой нарушава спокойствието ти, отваряйки рязко вратата. Три момчета влязоха в купето, две от които ведната се настаниха на свободните места, без дори да питат, сякаш купето бе ‘тяхно’. Третото се замисли за секунда, но също седна до приятелите си и се втренчи в мен, като че ли бях експонат в музей. Останалите пък също ме гледаха, ухилени до уши, а аз просто стоях мълчаливо, плъзгайки погледа си по лицата им.
Този най-вдясно, до вратата, беше доста добре изглеждащ. Всъщност и тримата бяха много красиви, като извадени от някое списание. Единият имаше катранено черна коса, разрошена във всички посоки, като някоя рок звезда, която досега е мятала глава под звуците на някоя песен. Големите му шоколадови очи бяха скрити зад очила с кръгли стъкла, а на лицето му грееше голяма, весела усмивка, която караше и теб самия да се усмихнеш.
В средата се беше разположило момчето-мечта на всяко момиче. Изглеждаше като момчето, които всяко едно момиче желае и на всичкото отгоре знае това и се възползва всячески от този факт. Тъмни, непокорни кичури коса падаха в буреносно сивите му очи, които гледаха закачливо. Беше се усмихнал някак си потайно, хитро... но и така съблазнително. Ах, колко беше красив.
На третото момчета задържах погледа си най-дълго. Лицето му не изглеждаше като на ученик, имаше замислена и някак си изморена и отпаднала физиономия. Дали и той не можеше да спи през нощта? Имаше пясъчноруса коса и пронизващи зелени очи, които имаш чувството, че четат мислите ти. Беше от хората, които като видиш, искаш да ги хванеш и въртиш ли въртиш, както се казва, докато не разбереш къде са им батериите. С други думи – наистина исках да опозная по-добре това момче.
- Ще можем ли да седнем? – разчупи тишината момчето със сивите очи и се ухили глупаво, по-глупаво дори от въпроса, който бе задал, ако имаше накъде повече.
- Ако кажа ‘не’, ще си тръгнете ли? – попитах.
- Ами... мисля, че не. – отвърна отново той и аз въздъхнах отчаяно. Арогантен и нахален, добавих мислено в бележките си за този индивид. – Аз съм Сириус Блек, между другото. Приятно ми е, красавице.
- Не бих казала, че чувствата са взаимни, но няма значение. Аз съм Зоуи Мичъл...
- Това пък са Джеймс Потър – прекъсна ме той, дори без да ме остави да довърша. Самонадеян глупак. – и Ремус Лупин.
Русокоското ми се усмихна леко, като че ли му беше неудобно, и ми помаха с ръка. Имаше така красива усмивка.
Вратата на купето се отвори за пореден път, но този път не от момче. Едно червенокосо момиче влезе при нас и огледа момчетата критично. Усмивката на момчето до вратата, Джеймс мисля, изведнъж замръзна. Странно.
Новодошлата впи поглед в мен за няколко дълги мига, а после ми се усмихна приветливо, но и някак сдържано.
- Здравей, аз съм Лили Еванс. Ти си нова нали?
- Мда... нова съм. – казах несигурно - Зоуи Мичъл, приятно ми е...
Лили се обърна рязко, удряйки лицето ми с края на дългата си огнена коса, и погледна момчетата свирепо.
- Пак ли тормозите хората? Защо, по дяволите, веднъж за винаги не оставите другите на мира, без да ги занимавате с важните си особни?
Джеймс сведе глава надолу виновно, докато усмивката на Сириус ставаше все по-широка и по-широка.
- Лили, ние нищо не правим... аз... – запелтечи очилаткото и погледна към Лили. Добре... нещо странно ставаше тук. Този не изглеждаше от момчетата, които се оправдават по този начин. И то на момичета. – ...Просто нямаше друго свободно купе, нали разбираш...
- Джеймс, в името на гащите на Мерлин, млъкни! – почти извика тя. Хах, цвета на косата й явно доста подхождаше на темперамента й. Огнен. – Не съм дошла на сладки приказки, търся ви от половин час из влака. Ремус, очаквах от теб като префект, да контролираш малко тези... тези... идиоти. – изплю злобно последната дума – Трябва да отидем в купето на префектите сега.
- Сега? – Ремус вдигна ръка и хвърли бърз поглед на часовника си – Трябва да отидем там чак след час. Не искам да седя в онова купе с всичките тези слидеринци по-дълго отколкото е нужно.
Лили изпуфтя изнервено.
- Да, Лили – намеси се Джеймс – Защо не поостанеш при нас докато стане време да отивате там, сигурен съм, че ъ... – погледна към мен, явно опитвайки се да си спомни името ми. Сигурно беше на върха на езика му, но не можеше да го каже. Доакто се опитваше да изплюе името ми, аз само се подхилвах насреща му, гледайки физиономията му. – Тя... – Е, това не беше името ми, но явно вършеше работа. - няма да има нищо против... нали?
Аз кимнах в знак на съгласие и той се ухили доволно, а Лили примирено се просна на мястото до мен. Е, сега поне щеше да има още едно момиче с мен.
- Хей – извика Сириус, разчупвайки настъпилата от няколко минути неловка тишина – Знаете ли историята за лудия учен?
Джеймс и Ремус започнаха да се смеят неудържимо, явно вече бяха я чували, докато пък ние с Лили само погледнахме Сириус въпросително.
- Ами значи имало едно време един луд учен, който много обичал крави... – започна да разказва той, като в очите му още малко и щяха да се появят сълзи от смях, на фона на неспирния смях на другите момчета...
Следващите няколко часа отлетяха, като че ли бяха броени минути. Трябваше да призная, че и четиримата бяха доста забавни и определено не съжалявах, че дойдоха в купето ми. В противен случай щях просто да проспя цялото пътуване.
Ремус и Лили за десетина минути отидоха в купето на Префектите, за да се покажат, а през това време Сириус пък ми разказа за дълбоката, прочувствена любов на Джеймс към Лили. Ето защо се държа така странно и се изчервяваше всеки път, когато Лили му каже нещо... След като се върнаха, и Джеймс продължи да се черви и поти, от коридора се чуха някакви викове, които се оказаха всъщност продавачката на сладкиши с количката. Джеймс и Сириус буквално изкупиха всички шоколадови жаби и вякаквовкусови бобчета на Бръти Боб и половин час по-късно из цялото купе се търкаляха празни опаковки от сладкиши или пък шоколадови жаби подскачаха по седалките.
Всички набързо ми разказаха историите на живота си, докато дъвчеха по нещо - как са получили писмата си за Хогуортс, как са прекарали последните няколко години в училище, как се дуелирали със слидеринците... Е, всъщност за последното ми разказаха само Сириус и Джеймс, докато Лили ги гледаше с убийствен поглед, тя май много не подкрепяше тези изблици на омраза между учениците... И може би сега е момента да отворя една скоба и да спомена, че лятото бях разпределена в Грифиндор и за щастие другите четирима ми бяха съдомници... а Грифиндор и Слидерин са домовете, които от край време са кажи-речи смъртни врагове. Затварям скобата.
Аз също им разказах за живота си или по-точно официалната му версия. Дъмбълдор ме беше предупредил, на никого да не казвам истината... Казах им, че пет години съм се обучавала вкъщи с частни учители, но сега съм решила да отида в Хогуортс, за да се подготвя по-добре за ТРИТОНите. Лъжа. Майка ми и баща ми били магьосници, но сега живеят във Франция и работят в тамощното Министерство на Магията. Лъжа на квадрат. По дяволите, целият ми живот се превръщаше в една голяма лъжа... но по-странното беше, че не се тревожех... защото някъде дълбоко в себе си знаех, че всичко щеше да се нареди както трябва. Да, щеше.

***

- Хайде, готови ли сте? – рошавата глава на Джеймс се показа в купето, където ние с Лили тъкмо се бяхме облекли и прибирахме мъгълските си дрехи в куфарите.
- Ахъм... – промърморих аз, оплитайки се в грифиндорсия си шал, при опитите си да хвана двата му края и да го сгъна. В крайна сметка залитнах на една страна, все още борейки се с шала и се оказах паднала на едната седалка и увита с шала. Мамка му.
Сириус влезе вътре и като същински рицар на бял кон, ме вдигна от седалаката и ме освободи от злия шал.
- О, принце мой, ти ме освободиии – казах драматично аз, хващайки се за сърцето, а Сириус се присъедини към играта ми и се поклони като благородник. До мен Лили само изпуфтя, отегчена от нашите превземки, и излезе от купето, влачейки куфара си след себе си.
- За вас винаги, прекрасна принцесо! – ухили се Сириус и целуна ръката ми. Вече започвах да го чувствам много близък, като че ли съм го познавала цял живот...
- Ехоооо, принцът и принцесата – извика Лили от коридора на влака, - Ако не искате да се върнете отново в Лондон ще е по-добре да си довлечете до тук благородните задници и да слизаме.
Леле, това момиче трябва да си купи стрес топка. Мисля, че има сериозен проблем с нервите...
Със Сириус започнахме да се смеем и отворихме вратата на купето. В коридора на влака гледката беше... внушителна. Все едно гледах Animal Planet. Всички ученици се блъскаха, опитвайки се всячески да се доберат до изхода. Приличаха на подивели антилопи... или по-скоро мамути...
Двамата изчакахме всичко да утихне и после спокойно излязохме от влака, като Сириус, явно още не излязъл от ролята си на джентълмен, взе и моят куфар заедно със своя.
Щом излязохме навън, лекият нощен вятър развя косата ми и аз се усмихнах. Вятърът на промяната.
- Първокурсниците насааааам – извика някакъв мъж, доста влизо до мен и аз моментално обърнах глава. Направих крачка по посока на гласа, но Джеймс хвана мантията ми и ме дръпна обратно.
- Ти си шестокурсничка, забрави ли? Хайде да отиваме към каретите.
Последвах другите към така наречените карети и след няколко крачки пред мен се откри меко казано ужасяваща гледка. На каменистия път стояха десетки карети, но не това беше ужасяващото. Те бяха теглени от странни създания, които не бях виждала никога досега. Бяха като коне, но много по-хилави и мършави и имаха криле на гърбовете си. Потрепнах.
- Ъм... какви са тези създания, които теглят каретите – попитах, а другите ме погледнаха странно.
- Зоуи... – предпазливо започна Лили – нищо не тегли каретите. Винаги са си се движили сами, от самосебе си...
Тя ме погледна странно за няколко секунди, сякаш съм някоя умопобъркана, и завървя напред, а другите я последваха, за да намерят празна карета. Само Ремус остана по-назад, за да върви с мен и точно преди да се качим в каретата се наведе над ухото ми и прошепна:
- Тестроли.
Останах няколко мига с крак върху стъпалото замислена, докато някой не ме дръпна за яката и не се стоварих на единственото останало празно място. Каретата потегли бавно, а единствения звук, който се чуваше, беше потропването на копита. Трябваше поне другите да чуват това, не можеше да си въобразявам...
Настъпилата тишина ми достади и отворих прозореца, за да погледна навън. Вече от десет минути пътувахме и предположих, че скоро трябва да пристигнем.
Когато подадох главата си навън, останах с отворена уста. Това беше най-красивото и най-невероятното място, което съм виждала. Приличаше на кралските дворци от приказките, в какъвто всяко едно малко момиче си е мечтало да живее. Кулите му се извисяваха величествено, разкъсвайки черните облаци, а от всеки един прозорец извираше светлина. Беше толкова...
- ... Невероятно... – довърших мисълта си на глас.
- Добре дошла у дома, Зоуи.

Ъъъ... знам, че доста се забавих с тая глава, ама музата ми явно беше излязла в болничен. (Въпреки че като /ако/ прочетете главата, ще се зачудите дали изобщо знам що е то муза). Нека тази глава да е посветена на... Ники, която ме подсети за фика xD И, ъ... на Крис, която онзи ден ми прати песни на Графа, които слушах, докато пишех. И да... Njoy.

П.П. Главата е адски набързо написана, не съм я редактирала, дори не съм я чела преди да я пусна, заради което може да има бая правописни грешки. Мързи ме дори и да намеря цитат за началото, така че ще едитвам друг път.



Глава Пета


- Косата ми е отвратителнааа! – чух в просъница как Лили изпищя от банята, а нотки на истерия се долавяха в гласа й.
Отгърнах, против волята си, топлата завивка и босите ми крака срещнаха студения под. Набързо си нахлузих чехлите и станах лениво от леглото, насочвайки се към вратата на банята в дъното на стаята.
Но всъщност... вие не знаете къде е дъното на стаята, нали? Та вие дори не знаете как изглежда тя. Е, да видим...
Спалнята ми (всъщност моята и на Лили) представлява... правоъгълно помещение с червен под и червени стени. Имаме си две големи легла с червен балдахин, нощни шкафчета, бюро и един голяяям гардероб. Из цялата стая са разпръснати няколко табуретки, в които почти постоянно се спъвам. А в дъното на стаята е вратата към банята, както вече знаете.
- Поредният ден в Обетованата земя... – промърморих, като почуках няколко пъти по вратата. Беше минала седмица от пребиваването ми в Хогуортс и тук определено ми харесваше. О, да...
- Неее! – чух поредния писък на Лили. Леле, това момиче е наистина странно. – Вярвай ми, не искаш да ме виждаш в този вид!
- Абе я... – натиснах бравата и се озовах при нея. Няколко секунди стоях сякаш някой ме е вцепенил, гледайки втренчено Лили, все едно на главата й беше поникнала мандрагора. В следващия момент избухнах в смях. Червенокоската само изпуфтя и почервеня цялата от яд... и срам, предполагам. Докато аз бях зачервена от силните конвулсии смях. Имах чувството, че в следващия момент ще започна да се търкалям по пода.
Та, работата беше, че снощи Лили бе решила изведнъж, че иска да е къдрава. Като мен. Всички искат да са като мен, хъхъ. Добре. Сложи си мъгълски ролки за коса, намаца си косата с разни балсами и всичките там други простотии... И сега косата й наподобяваше перука, от онези, които са носели благородниците през 18ти век... само че нейната беше рижава.
Изблика ми на смях продължи известно време, докато Лили не изпищя и обляна в сълзи не изтича в спалнята, тръшкайки се на леглото.
Аз въздъхнах и за отрицателното време от две минути се измих и сресах. После се върнах отново в спалнята и започнах да ровя из куфара си, търсейки някакви чорапи. Всъщност само си намирах работа, която да държи погледа ми надалеч от Лили, защото иначе отново щях да се захиля... А все пак Тактичност е второто ми име.
Търсенето ми на чорапи се оказа доста по-продължително от нужното. Имах чувството, че съм ровила из този куфар поне час.
- Ъм... можеш да погледнеш вече, Зу... – прошепна червенокоската и аз облекчена зарязах чорапите. Явно след 15 минути окайване тя най-после се бе досетила, че е мягьосница и може само с едно движение да оправи косата си, и да възвърне нормалния й прав вид.
- Предполагам, че е по-добре... – захили се – Мислиш ли вече да се обличаш или предпочиташ да пропуснем закуската и да отидем на часовете гладни? Бъди сигурна, че къркорещия корем няма да ти помогне да се съсредоточиш. – размахах аз пръст като строга лелка.
- Ще съм готова веднага! – козирува тя и отново предизвика изхилване от моя страна. – Но не мислиш ли, че и ти би трябвало да се облечеш? Вярно, че наистина ще привличаш погледите по нощница, но все пак...
- Ти мен не ме мисли. – отвърнах, докато нахлузвах полата си - На мен не ми трябва един час, за да реша дали да обуя раираните или карираните чорапи.

***

Точно по план, двайсет минути по-късно, с Лили вече се намирахме в Голямата зала и закусвахме. Всеки път, когато идвах тук да закусвам... или обядвам... или вечерям, погледът ми винаги автоматично се вдигаше нагоре, към омагьосания таван, изглеждащ като небето навън. Наистина беше... невероятен. Поне за мен, мъгълка до мозъка на костите си.
Настъпилото мълчание между мен и Лили, докато и двете дъвчехме, бе нарушено от силен смях някъде наблизо до нас. В следващия момент до мен се тупна Сириус, а до Лили – Джеймс. Ремус пък най-спокойно си седна на пейката, усмихвайки ми се мило. Поне той не беше такъв идиот.
- О, Лили, мое малко, огнено цветенце, никога не си изглеждала по-невероятно от днес. Когато те видях и дъха ми спря!
Джеймс май наистина беше отчаян. Или влюбен. Или просто... сляп. Униформата на Лили беше раздърпана, копчетата на ризата й бяха закопчани на криво, косата й – разрошена, а лицето й все още беше леко подпухнало, заради истеричния й пристъп преди малко.
- Как си, красавице? – приближи се до мен Сириус и обви ръка около талията ми.
- Разкарай се! – изръмжах и моментално избутах ръката му. Демонстративно взех нещата си и се преместих на разстояние от него, до Ремус.
Внезапно апетитът ми беше изчезнал, предполагам, че заради Сириус-олигофрена, но май и трите препечени филийки преди малко си бяха изиграли ролята. Избутах чинията си, придърпвайки раницата към себе си. Извадих първата книга, която напипах и започнах да разгръщам страниците с празен поглед, чакайки звънецът да бие, за да имам оправдание да стана и да се махна от масата.
Мисля, че никога не съм се радвала толкова много на звънецът за влизане в час. Грабнах нещата си бързо и изхвърчах от залата. Лили също стана и ме догони, гледайки ме притеснено, докато аз крачех към кабинета по ЗСЧИ.
- Ъм, Зоуи... Какво се случи преди малко? – наруши отново настъпилата тишина Лили.
- Какво да е станало? – направих се на ударена с мокър парцал и ускорих крачка.
- Какво стана със Сириус? – започна да ми вади думите с ченгел тя.
- Оу... той е идиот.
- Това го знам... Но защо се ядоса така, когато се опита да те прегърне?
- Просто... – започнах, не знаейки как да продължа, така че да не прозвуча жалка или пък отчаяна в очите/ушите на Лили – Снощи той направи същото и с някакво момиче в общата стая и...
- Оооу, ревнуваш значи!... – захили се червенокоската. Можех на секундата да се заям за Джеймс, но предпочетох да не го правя. Не исках отново да виждам бясната Лили от сутринта.
- Не изглупявай! – отсякох, влизайки в класната стая. За щастие темата явно бе приключена, понеже Лили беше от онези прекалено ученолюбиви и прилежни ученици, които не биха си и помислили да проронят дума по време на час. Чудесно за мен.
Часът мина като всеки друг досега – странният, вампироподобен учител дрънкаше през цялото време. Аз кимах разбиращо с глава от време на време, записвайки някоя дума, а Сириус и Джеймс зад нас се заливаха от смях. Пълна скука. Всъщност нищо ново под слънцето. Така беше през всеки час от изминалата седмица.
Със силен, радостен вик приветствах звънеца и изхвърчах от кабинета, дори преди учителят да е казал ‘домашно’.

***

„Царицата почервеня от яд, изгледа я за миг и като див звяр изкрещя:
- Отсечете й главата! Отсечете...
- Глупости! – прекъсна я Алиса силно и решително”

Засмях се неволно и отгърнах лениво страницата, намествайки се по-удобно по корем на дивана.
- Какво правиш? – чух глас над главата си.
- Или чета книга или играя футбол. Ще се опиташ ли да отгатнеш или предпочиташ да ми гледаш на ръка? – отвърнах ядно аз, вдигайки дланта си нагоре. Мда, не можеше да се каже, че съм в особено добро настроение.
Когато не последва отговор от другата страна, аз вдигнах поглед нагоре и срещнах топлите очи на Ремус, който ми се усмихваше. Изправих се на лакти и после седнах на дивана, правейки място и за него.
- Мислех, че Лили е тази, която играе ролята на ученолюбива – отбеляза той, кимвайки леко към книгата ми.
- О, - учудих се аз – не съм ученолюбива. Това е... книга. Алиса. Не учебник... Има разлика.
- Аха... – провлачи Рем и ме изгледа странно. – Какво е ‘Алиса’?
- Ама ти май наистина падаш от Марс, нали? – захилих се аз – Не си ли чел мъгълски книги?
- Може и да ми се е случвало... някога... – усмихна ми се леко неловко той. – Леле, за първи път в живота си се чувствам толкова неграмотен.
- Е, може някой път да ти дам да я прочетеш...- казах и оставих ‘Алиса’ на масичката.
- И все пак – продължи той, - какво правиш сама, в петък вечер, четейки? Къде са другите?
- Ъм... – замислих се – Мисля, че е по-добре да чета, отколкото да рискувам да оглушея при Лили и Джеймс... които отново се карат. – кимнах към ъгъла на стаята, където двамата си крещяха един на друг. Всъщност Лили крещеше, а Джеймс се опитваше да я омилустиви, но явно неуспешно - А пък Сириус се натиска с някаква блондинка ей там. – посочих този път към прозореца и Ремус изцъка с език неодобрително.
- Аха... ясно. Аз също бих избрал този вариант. Ъм... а какво е футбол?
- Леле. Не може да е истина – драматично се хванах за главата и започнах да се вайкам. Ставах за актриса – Футбола е мъгълска игра с топка и... много играчи.
- Аха... нещо като куидича? – попита той и аз уклончиво кимнах с глава. Всъщност почти нямах идея какво е куидич, единсвените ми познания за този спорт (че е на метли и че се използват три вида топки) бяха от някаква изпокъсана книга, на която бях попаднала в библиотеката. – Ти наистина си странна, знаеш ли...
Точно, когато отварях уста, за да оспоря определението ‘странна’, някой се стовари на дивана до мен.
- Кво става, хорааа – извика този някой почти в ухото ми и аз моментално познах Сириус-олигофрена. Мисля, че това беше новия му прякор... или поне аз така смятах да го наричам за в бъдеще.
- Здравей, Сириус... – поздрави тихо Ремус, докато пък аз просто го игнорирах. Още му бях ядосана от сутринта.
- Аха, както кажеш... – ухили се той – Ъм, такова... Ще може ли да се преместите някъде другаде, ‘щото ще ни трябва малко място... – каза той и на мига до него се появи някаква брюнетка с толкова празен поглед, че си помислих, че ако раздрусам главата й ще чуя как единствената й мозъчна клетка ще започне да дрънчи.
- Ъъъ... – само отвърна Ремус, започвайки да събира нещата си. Но аз не мислех да правя това.
- И защо? За да се натискаш тук с поредната празноглава идиотка? Какво стана с оная русата от преди малко, а? – гласът ми ставаше все по-силен и по-силен, знаех, че звуча като някое ревниво бившо или бъдещо гадже, но в момента бях толкова бясна, че не ми пукаше особено. Исках просто... на него да му е гадно.
- Каква ‘руса’ от преди малко, Сиси? – попита лигаво момичето и се обърна към въпросния ‘Сиси’.
- Никаква, Канди, тя просто... си измисля – смотолеви набързо той и ми хвърли убийствен поглед. Мда, ако той можеше да убива с поглед, досега да съм се превърнала в купчина пепел върху килима. Забавно.
- Коя е Канди, по дяволите?! – изпищя с прекалено пискливия си глас тя и заби шамар на Сириус. Ха, така му се полага.
- Не, Габи, аз просто...
- Аз съм Маргарет! – изхлипа момичето и удари поредния шамар на Блек, след което се затича, обляна в сълзи, към дупката в портрета. Сириус явно се замисли за няколко секунди дали да я последва, държащ ръката си на вече зачервената си буза, но все пак също се затича към изхода.
Внезапно започнах да се заливам от смях и дори сълзи започнаха да бликат от очите ми. Имах чувството, че... ще умра от смях. Усещах погледите на всички грифиндорци в общата стая, впити в мен, въпреки че нямах идея защо. Те не са ли виждали хилещо се до припадък момиче?
Когато чух проскързването на портрета, реших, че излагацията за днес ми стига, така че просто грабнах книгата си и се затичах към спалните помещения, без да кажа и думичка на Ремус. За кратката седмица, през която познавах Сириус, бях научила за него, че се пали доста бързо. Знаех, че викането няма да ми се размине, но предпочетох ‘разговортът’ ни да не става всеобщо достояние.
Седнах на леглото си, скръствайки крака и започнах да броя. ‘Едно... две... три...’ И в следващия момент някой започна да блъска по вратата ми.
Както и предполагах, от другата й страна стоеше побеснелият Сириус. Ако това беше анимационен филм, предполагам, че сега от главата му щеше да излиза пара, като от чайник.
- Седем секунди, нов рекорд – ухилих му се аз, но явно той не беше в подходящото настроение.
- КАКВО, В ИМЕТО НА ЧОРАПИТЕ НА МЕРЛИН, СИ МИСЛИШЕ, ЧЕ ПРАВИШ? – изкрещя той и ме дръпна за яката на ризата. Пренебрегнах този ‘мил’ жест и вдишах дълбоко, за да прогоня нарастващото си изнервяне заради цялата тази ситуация.
- Ами... просто отварях очите на онова бедно създание, за това какъв олигофрен си ти... – предположих невинно, пърхайки с мигли. Явно ангелското ми изражение не му подейства особено и той продължи да крещи, дори още по-силно.
- КАКВО ТИ ДАВА ПРАВО ДА СЕ БЪРКАШ В ЖИВОТА МИ?! - О, чудесно, няколко момичета от съседните стаи вече стояха с пуканки пред стаите си, наблюдавайки ‘шоуто’.
- Ако не беше такъв кретен и не сваляше всяко нещо, което мърда, нямаше и да си помислям да се бъркам в живота ти! – изкрещях в отговор. Мисля, че после ще трябваше да взема пари за билети от ония там.
- Знаеш ли, че си много красива, когато се ядосваш? – ухили се Сириус и ме придърпа към себе си, хващайки ме за талията, но аз почти моментално се отскубнах от хватката му. Мамка му, сега наистина ме ядоса. Явно на него доста бързо му мина яда, че заради мен онова момиче го заряза
- Виж к’во, мекотело такова! – започнах да беснея - Не се и съмнявам, че вече си минал повече от половината женска популация на Хогуортс, но прогони мислите от главата си, че нещо, каквото и да било, може да стане между нас, ясно?
- Стига, красавице. – намигна ми той. Намигна ми! Представяте ли си?! - Мислех, че сме приятели.
- Бяхме!
Затръшнах вратата под носа му и изтичах в банята. Определено имах нужда от чаша студена вода.