"Love is free" - фен фик

Ако бях на ваше място, нямаше да мога да издържа да изчакам следващата глава. Толкова е важна за нататъшното развитите. И въпреки, че се забави много, вече е на лице ;] Бях много заета около оформянето ми за срока и нямах много време да пиша, а и мозъкът ми беше зает от мисли за други неща. Но все пак приятно четене *sun*

Имам си снимчици *подскача от щастие* И мерси на Сти, за това, че ми помогна да избера подходящи ;] *хъг*








Всичко беше потънало в непрогледен мрак. Дори блясъкът на звездите не действаше успокояващо на тежката нощ. Къщи, в тази част на предградието, нямаше и това допълваше пейзажа на уединение. Улиците бяха обградени от стари, почти рухнали от изпитанията на времето, складове, които от време на време бяха засенчвани от големите тополи. Луната грееше високо в небето, но това не доукрасяваше картината. Напротив, правеше я още по-зловеща.
Изведнъж от нищото се появиха двама мъже, забулени в дълги мантии, чиито подгъви едва докосваха паважа. Качулки скриваха лицата им и бяха на няколко метра един от друг стъписани. Стояха така няколко минути, споглеждайки се предпазливо. Когато все пак решиха, че няма място за притеснение, тръгнаха един към друг с тиха и премерена крачка.
- И ти ли го усети? - попита единият, с дълбок и дрезгав глас, но уплашен.
- Как бих могъл да го пропусна - рече другият с много по-мил и нежен глас.
- Какво според теб е станало, за да ни вика по това време?
- Нима има някакво значение? - попита рязко, като от тона му личеше, че се е засегнал. - Щом иска да сме при него, трябва да идем.
-Добре де, добре. Недей да се впрягаш толкова. Да вървим.
Двамата мъже тръгнаха забързано, но все пак тихо. Краищата на мантиите им се усукваха около крайниците им и това създаваше илюзията, че почти не стъпват на паветата. Вървяха мълчаливо. Гъстият мрак ги обгръщаше и те се сливаха с околността. На третата пресечка завиха наляво и продължиха пътя си по още по-тъмна уличка. Сега бяха обградени от много по-високи сгради, които закриваха изцяло луната. В края на улицата, в сравнение със заобикалящите я постройки, беше построена не много голяма къща. Фасадата ѝ, боядисана в ярко златисто, беше олющена на места. На верандата, върху люлеещ се стол, се беше разположил мъж с доволна усмивка на лицето си. Беше седнал толкова непомръдващо, че в първия момент можеш да си помислиш, че е статуя. Още щом видя задаващите се посетители, той стана от стола светкавично бързо. Почти невидимо за очите бързо. С още по-задоволна усмивка, той се приближи и каза:
-Очаква ви. Заповядайте, влезте...
Входната зала, която представляваше малко помещение, беше осветена от огромен полилей. Ярката светлина, която излъчваше, заслепи новодошлите. Отпред беше открехната врата, а от стаята зад нея се носеха приглушени разговори. Тръгнаха предпазливо тихо, а мъжът, който ги посрещна беше вече до вратата, незнайно как стигнал до там.
- Можем и сами да влезем, Оскар. - рече дръпнато единия от забулените мъже. Така наречения Оскар се дръпна, за да стори път.
По-отракания бутна вратата, като преди да го стори си пое голяма глътка въздух, за подкрепа. Макар че в този случай, нямаше да му помогне кой знае колко. Откри се потресаваща гледка. Върху една голяма кръгла маса туловището на змия се извиваше грациозно по плота. Около нея върху стари дървени столове бяха насядали двадесетина души, забулени с дългите си мантии, като новодошлите. В центъра на масата на по-висок и на значително по-удобен стол се беше разположил мъж, с красиво лице, но все пак зловещо. Очите му се плъзгаха шеметно по страховития танц на змията по масата. Ръката му, спокойно почиваща на облегалката на стола, държеше здраво магическа пръчка. Вдигна поглед, за да даде воля на страховитите си червени очи. Веднага щом се убеди кои са дошли, макар че го знаеше предварително, сведе глава и продължи да гледа безцелно животното, което сега съскаше по посока на двамата мъже, влезли през вратата.
- Малфой? Харпър? Закъснявате. - рече ледено той и усети как само от думите му мнозина от присъстващите настръхнаха.
- Извинявайте, господарю. - запелтечи веднага Малфой. Колената на двамата изтракаха шумно на пода, тъй като те бяха коленичили в знак на уважение към господаря си.
- Лорд Волдемор е недоволен и трудно забравя. Но този път ви е простено. - възкликна мъжът и Малфой и Харпър решиха, че вече е безопасно да се изправят. Но въпреки всичко не посмяха да погледнат в очите на Волдемор. Отидоха на единствените празни места около масата и загледаха ръцете си.
-Някакви новини?-попита Черния Лорд, чиито очи продължаваха да следват конвулсивното мятане на змията пред него.
- Учебната година в Хогуортс започна нормално. Зорница и приятелите ѝ са там и нищо не подозират. - издекламира бързо Луциус. Жена му до него въздъхна тихо, нещо, което Лордът забеляза.
- Не е вярно, Малфой. - обади се от другия край на масата Харпър, който го гледаше с присвити очи. - Зорница винаги е била по-надарена и по-способна от останалите. Със сигурност е разбрала, че всички са в опасност. Може би опасността няма да е сега, но след време тя ще се убеди в правотата на мнението си.
- Даниеле, млъкни. - изсъска Белатрикс, обезпокоена да не би нравът на Черния Лорд да се стовари върху тях. - Ти нали не изпитваш нещо към нея?-попита предизвикателно тя.
-О, Бела, просто не се надявай той да има някакви чувства към нея. Защото, ако е така, толкова по-лошо за него. - отговори вместо Даниел Волдемор с цялата си леденост в гласа. Белатрикс се размърда притеснено на стола си. - Но това не е от значение за сега. Имам по-важна работа за вършене от глупавите ви караници.
Лордът се изправи и започна да крачи, като мислеше трескаво. Всички го гледаха предпазливо и не смееха да прекъснат уединението му. Наджини се плъзна от масата, попрявайки си път между шашнатите смъртожадни. Съскаше и се мяташе при всеки един допир с човешката кожа.
Тишина, привидно спокойствие и после гръм от ясно небе.
- Какво?!?! - извика вбесен Черният лорд и запрати проклятие по най-близкия до него смъртожаден. Забуления човек падна от стола си и започна да се гърчи не способен да извика от изненада колко жесток може да бъде господаря му. Останалите смъртожадни се изправиха и започнаха да бягат, колкото могат по-бързо, към близкия изход от помещението и от гнева на Лордът. Луциус се препъна и падна тежко на пода. Съпругата му започна да го тегли, напълно притеснена за тях.
-Това няма да го позволя!-изкрещя Волдемор и ново проклятие достигна най-близкия до него смъртожаден. Той падна по очи и дори не успя да извика. Лордът беше толкова бърз, че не даваше време дори за последна равносметка преди близката среща със Смъртта. – Не знаеш с кого си имаш работа, Зорница. Ще си платиш и аз ще имам грижата това да се случи в най-скоро време. – крещеше Волдемор. Малцината, които не ги бяха застигнали смъртоносните проклятия на магьосника, се бяха опрели до грапавата стена на малкото антре. Всички дишаха учестено и сърцето им биеше пет пъти по-бързо от обикновено. Шокът от случилото бавно започваше да се уталожва, докато яда на Волдемор се засилваше с всяка изминала секунда.



- Не... - извика Зори и падна от стола си.
В задушния кабинет по Пророкуване всички погледи бяха отправени към момичето на земята. Унесена от миризмата на шери и от високата температура, Зо беше заспала върху чина. Не помнеше точно кога е загубила нишката на урока, но беше преди доста време. В едно беше сигурна-това не беше обикновен сън.
Щом тялото ѝ докосна твърдия под, професорът прекъсна гадаенето на чаените листенца на момичето през три чина. Сириус я гледаше от мястото си, притеснено. Да не би да се чудеше какъв разсъдък има приятелката му...
- Миличка, добре ли си-попита професорът и се запъти към Зорница. - Искаш ли да отидеш до болничното крило?
-Добре съм.
-Изглеждаш ми отпаднала. Иди да те прегледат-каза Лили от близкия чин.
Сириус не почака да потретят заканата и направо я вдигна от пода, хващайки я за лактите. Изведе я от задушното помещение и още щом слязоха по витата стълба Зорница се отскубна от хватката му.
-Пусни ме. Мога и сама да се оправя.
-Не, не можеш. Ще ти помогна. - отговори спокойно Сириус, като ъгълчетата на устата ми трепнаха закачливо.
-Остави ме на мира, Сириус. Ти нищо не знаеш. И не можеш да ми помогнеш. - извика ледено Зорница, а изражението на момчето се промени почти веднага. Никога досега не са имали кавги.
- Зози, моля те, нека ти помогна.
- Не-отсече момичето и се врътна на пети, твърдо решена да го остави сам в малкото антре.
- Зори-провикна се Сириус, но повикът му се чу единствено от каменните стени на коридора.
Зорница продължаваше да крачи непоколебимо към кабинета на директора. Подминаваше портрети и ученици, които вече бяха освободени от часа си и бързаха към Голямата зала за обяд. Мантията ѝ се отъркваше около глезените ѝ закачливо. Когато застана пред грозилището се усети, че не знае паролата за кабинета. Въздъхна шумно. Как можеше да забрави тази важна подробност. В тази част на замъка вече не минаваха ученици и тя беше сама в коридора.
От ъгъла се прокрадна сянка, която бавно напредваше към момичето. Зори беше прекалено заета с мислите си и не забеляза тихите стъпки, които се приближаваха бавно към нея. Магическата ѝ пръчка беше във вътрешния ѝ джоб на мантията и тя нямаше да може да я извади при непредвидено нападение. Беше се отпуснала и когато чифт ръце докоснаха кръста ѝ и когато нечии дъх опари кожата ѝ на ухото ѝ тя подскочи стресната от неочакваната поява на човека зад себе си.
- Много си красива, скъпа. – прошепна гласа и Зори се обърна назад, за да срещне чифт небесно сини очи. Небесно сините очи на Дейвид Монтагю.
- Монтагю?!?! – попита стъписана Зорница. Слидеринецът се доближи още малко до крехкото теля на момичето и закачлива усмивка пробягна по лицето му.
- Пусни ме веднага. – каза заканително Зо и се опита да махне ръцете на Дейвид от кръста си.
- Нима не ти е приятно да съм до теб? – попита момчето. Досега никое момиче не беше желало такова нещо. Това беше удар под пояса на сваляча.
- Нима се учудваш? – попита на свой ред Зо и го изгледа злобно.
- Много си непредвидима, Зорница – каза Монтагю и дъхът му опари кожата на врата на момичето, тъй като той се беше приближил опасно близо.
- А ти си гнусен, Дейвид. – отвърна му Зо и най-накрая успя да се отскубне от хватката му. Ръцете му бяха мускулести и не беше никак лесно да се махнат от кръста ѝ.
- Ще си промениш мнението, миличка.
- Не ми се вярва. – отвърна тя и му се усмихна невярващо. – И съм миличка само на Сириус. Запомни това.
- О, да, на онзи глупак. Какво толкова харесваш в него? Трябва ти нещо по-добро. Нещо като...
- Само не ми казвай като теб. – Зорница прихна, а смехът ѝ огласяше опразнения коридор. – Предпочитам да гния в ада, отколкото да съм с теб, Дейвид Монтагю. – каза ледено Зори и се врътна като остави сваляча да гледа подир нея с объркани мисли.
Докато вървеше към общата стая на Грифиндор, Зорница мислеше за съня си и какво може да означава той. Защо Волдемор се беше ядосал така внезапно? С какво Зори беше предизвикала ядът му? Какво ще прави от тук насетне, след като знаеше, че Черния Лорд я беше набелязал за следващата му жертва? Щяха ли да бъдат въвлечени в тази игра на котка и мишка и приятелите ѝ? Ами Сириус? И щяха ли да си останат същите след края на тази игра?






Зори като малка *sun*
Зори-голяма =]
Сириус <33333

Някой да каже 'най-накрая' xD И новата глава най-сетне е тук (sun) Този път ще я посветя на най-голямата ми любов - Scorpions <33333 Именно заглавието на главата и началните думи е тяхна песен ;] И да.. приятно ви четене (hug)







Има ли начин да се забравят старите кавги? Има ли начин да се наслаждаваме на красивите моменти пълноценно, без да мислим за проблемите си? Има ли начин да нямаме проблеми и да живеем в един по-добър и по-идеален свят? Има ли начин да има идеален свят? А идеални хора? Има ли начин да живеем нашия си живот, а не чуждия? Има ли начин да няма начин?

Сириус крачеше нервно в общата стая на Грифиндор, като често прокарваше ръка през буйната си коса. Напрежението го измъчваше все повече, а нервите му бяха опънати до пръсване. Мозъкът му беше зает от безбройните мисли за момичето, което жадуваше най-много на този свят. Къде беше сега? Защо се държа така по-рано днес? Какво означаваше всичко това? И толкова ли беше хлътнал, че искаше отговорите на тези въпроси?
Портрета се плъзна и Зорница влетя в помещението. Още щом зърна Сириус тя се закова на място, а тръпки побиха цялото и тяло. Сякаш бяха прокарали електрически ток през всяка една нейна клетка. Ръцете и бяха отпуснати безжизнено до долните и крайници, а пръчката и висеше от края на пръстите и. Косата и беше разчорлена, сякаш в нея се бяха били птици. Беше се запъхтяла от тичането до тук.
-Къде беше до сега? – попита я веднага момчето.
- Не те интересува. –тросна се на свой ред Зори и го изгледа ядно. Не и беше до караници точно сегa, а и не беше свикнала някой да и иска сметка за каквото и да било. Тя се запъти към спалните помещения, но Сириус я настигне бързо и я хвана за ръката и. Пръстите му се забиха в нежната кожа на момичето и тя въпреки че беше ядосана не можеше да не забележи чувството, което я прониза веднага. При хладния му допир колената и се поприсвиха малко.
- Пусни ме, Сириус.
- Няма да те пусна, докато не ми обясниш. – сопна се той. – Не разбираш ли, че ме интересуваш прекалено много, за да се обърна със скептизъм към странното ти държание днес.
Какво си мислише той? Че с мили думи би склонил Зори да размисли и да му признае всичко? Е, успя. Момичето се отскубна от топлите му пръсти и се запъти към меките кресла до пукащия огън. Седна тежко на меката мебел, за да покаже все пак капка от вече изгубилото се достойноство. Естествено Сириус не биваше да разбира, че тя е склонила, затова Зори се правеше на недостъпна. Обърна поглед към огъня и се загледа в приятната игра на пламъците. Тя осъзнаваше, че момчето я чака, но не я интересуваше особено. Трябваше да се прави на недостижима.
-Е, ще започваш ли или да ще си чакам до утре?- попита Сириус като с тези свои думи разчупи маската на момичето, която тя използваше като щит.
Зорница започна разказа си монотонно, почти безразлично. Не поглеждаше към Сириус, който се беше разположил на креслото срещу нея. Очите и старателно изучаваха мекия персийски килим, който покриваше дъсчения под. Реакциите на Сириус, невидими за момичето, не издаваха нищо. Той просто гледаше към нея и не даваше изблик на емоциите си. Но все пак Зо реши да спести случката с Дейвид Монтагю- от съображения за сигурност както за Монтагю така и за Сириус.
-Отидох до директорския кабинет, но не знаех паролата и се върнах обратно. –завърши тя и вече погледна към момчето срещу нея.
Напълно неочаквано за нея Сириус се изправи и затъртузи крака. Седна от лявата и страна като прехвърли едната си ръка върху рамената и. С другата ръка я придърпа към себе си и я повдигна съвсем леко и без никакви усилия. Постави я в скута си и я прегърна. Доволна от близкия контакт с него, Зори постави пръстите си в непокорната коса на момчето като по команда. Сириус започна да шепти в ухото и като дъхът му опари нежната кожа на врата на момичето.
- Страхуваш ли се? – попита той.
- Не се страхува за мен самата, а за вас. Волдемор е опасен, Сириус. Като нищо ще замеси в тази история и вас, а това няма да го преживея. Няма да мога да живея с мисълта, че аз мога да съм причината за вашето нещастие. – тя млъка, тъй като момчето беше доближил пръстите си до устните и, за да прекъсне монолога и.
- Недей да се самообвиняваш за неща, които все още не са станали, а и може въобще да не станат. – прошепна той сладостно на ухото и. – По никакъв начин не може ти да си виновна за каквото и да било.
- Ами ти, Сириус? Ако пострадаш? Няма да мога да живея без теб, ако ти се случи нещо.
- Не си мисли, че и аз няма да изпитвам същото, ако стане нещо с теб. Но ако съществува такава вероятност то по-добре и самия аз да умра. Не че няма да съм умрял вече вътрешно де. – той се усмихна закачливо, но на Зори не и беше до усмивки, затова само въздъхна и зарови лицето си върху гърдите му. Сириус хвана с двете си ръце брадичката и и я накара да го погледне в очите.
- Разбери ме, мила. Това няма да промени дори малко от чувствата, които изпитвам към теб. Искам добре да знаеш, че нищо и никой няма да попречи да те обичам. Разбираш ли?
- Но, Сириус... – започна тя, но отново бе прекъсната от Мародера.
- Никакво но. – отвърна той и заклати глава. – Отговори ми просто дали си разбрала колко държа на теб.
- Разбира се, че съм разбрала. Но определено ти не си разбрал какво изпитвам аз. Никога няма да си простя, ако нещо ти се случи по моя вина, Сириус. Прекалено много съм се привързала към теб, за да не обръщам внимание на съня и на гложгащата ме мисъл, че ще пострадаш. – момичето заклати глава, а сълзите най-накрая бяха пуснати на свобода.
Сириус изтри с два пръста топлата вадичка, която се образуваше по бузата на момичето. Той я придърпа още по-плътно към него, сякаш това беше възможно. Загали я покосата с нежните си ръце и и прошепна в ухото:
- Обичам те, Зози. Сега ти си ми живота. И няма да допусна да те изгубя.
Момичето малко се стъписа от тези самопризнания. Но все пак вдигна глава от рамото на момчето и въкликна:
- И аз те обичам, Сириус.
Прегърнаха се, а устните им се срещнаха в една дългочакана, дългожадувана и дългокопняща целувка. Езиците им водеха приятна и нежна битка. Ръцете им като по команда се вплитаха в косата на другия и се увиваха около свободните кичури. Зорница изгаряше от удоволствие да е в прегръдките на Сириус, да е само негова, да е неговия живот. Сириус от друга страна пък се наслаждаваше на това чувство - да я притежава. Бяха като едно цяло-допълваха се идеално и си принадлежаха.
И в този момент за тях нямаше нищо друго важно освен да са в прегръдките на другия. Вече не ги интересуваха обикновените ежедневни проблеми. Не им пукаше дори и за Волдемор. Сега бяха само те двамата. Само те в безкрайния свят. И точно сега те намериха решенията на всичките проблеми. Точно сега откриха, че няма начин да няма начин.

******

На следващия ден по време на закуската в Голямата зала Джеймс зарадва всички от отбора по куидич, че тази вечер щяло да се състои първата тренировка. Но за Зори това въобще не беше добра новина. Напротив. Това означаваше, че ще прекара вечерта без прегръдките на Сириус, а когато той се върне едва ли щеше да е в настроение за нея. Това беше просто непосилно за нея, тъй като спомените от миналата вечер не можеха да избягат от съзнанието и, дори по ЗСЧИ, когато се предполагаше, че тя ще е изцяло отдадена на урока. Вече не можеше да се отдели от мускулестите му ръце, от буйната му мека коса, а дума не можеше и да се каже плътните му устни да са далеч от нея.
През целия ден Зо беше унила и потънала в тягостните си мисли как ще прекара една безсириусова вечер. Усещаше, че вече прекалено много се привързва към него и се убеждаваше все повече, че едва ли можеше да живее без него. Това определено не беше нормално на този етап на тяхната връзка, но нима можеш да кажеш на сърцето какво да изпитва?
-З ори, какво ти е? – попита Сириус на обяд в Голямата зала след продължилото цяла сутрин мълчение от страна на момичето.
- А? – попита Зо объркано и вдигна поглед от супата си, която разбъркваше безцелно.
- Има ли нещо, с което не съм запознат? Държиш се много странно и мълчаливо днес... Някаква причина има ли? Обидих ли те с нещо?
- Боже, не си ме обидил с нищо. – отговори тя и се подсмихна колко притеснителен може да бъде той. – Не искам да те натоварвам с моите проблеми.
- Знаеш, че всичко свързано с теб ме интересува и това няма да е никакво натоварване за мен. Но щом така искаш, поне ще ми кажеш ли с какво мога да ти помогна?
- Искам да ида на тренировката ти довечера. – отговори Зори светкавично, като погледът и си беше възобновил наблюдаването на купичката пред нея.
- Естествено, Зози. Ще ми направиш обаче голяма услуга, ако не ми се пресмиваш на уменията като пазач. – каза той с насмешка и момичето най-накрая се усмихна и настроението и се подобри.
Тренировката се проведе след часовете. Прекрасния залез озаряваше игрището по куидич, а големите стълбове стърчаха над нищото като две големи чудовища. Трибуните бяха празни и тво създаваше илюзията, че нещо наблюдава присъстващите. Но на пръв поглед нямаше нищо обезпокоително. Небето беше ясно и звездите започваха леко по леко да се появяват на небосклона. Вятърът се усещаше само чрез покащането на листата на дърветата, ограждащи игрището.
- Чудесни условия за куидич. – каза оценяващо Джеймс и огледа останалите от отбора. Зорница се запъти към трибуните, за да ги остави да се уговорят за тренировката.
Седем метли се извисиха в нощния хлад. Седем души се отправиха към различните части на игрището. Това общо взето се оказа една от най-добрите тренировки на отбора. Джеймс хвана сничът още на 3-та минута, а гончиите се спряваха повече от добре. Всичко внимаваха изключително много да направят една чудесна тренировка. Само Зорница не гледаше работата на останалите. Неиния поглед следеше всяко движение на Сириус, всеки негов жест, всяко едно докосване на куофълът. Тя наблюдаваше как косата му се вееше на малкия повей на вятъра. Любуваше му се отдалеч, а мислите и го пращаха при нея.
Нещо я изтръгна от поредния унес, в който беше изпаднала. От единия край на игрището се появи един силует, който много и припомняше за някого. Джеймс също видя сянката от високо и даде команда на всички да се приземят. Когато седемте чифта крака стъпиха на меката влажна повърхност, силуетът вече се беше приближил достатъчно близо. Зори различни с отворена уста, зяпнала в изумление,... Дейвид Монтагю.
- Какво искаш, Монтагю? – попита ледено Сириус.
Дейвид завъртя глава към него с изпепеляващ поглед.
-Нищо, което можеш да ми предложиш ти, Сириус Блек. – отговори чернокосия с нотка на ненавист в гласа. На всички им беше известно колко много се мразеха Сириус и Дейвид. – Но виж, твоята приятелка може да ми предложи много неща. – допълни той като този път се обърна към Зорница с палавост в очите.
- Да не си посмял дори да я докоснеш, иначе ще се разправяш с мен. – изрече Сириус и застана пред момичето като предпазителен щит. Зори не можеше да не забележи как космите на ръцете на любимия и бяха настръхнали от ненавист.
- Оу, спокойно, Блек. Нищо няма да и направя. Тя ще направи на мен.
И с тези загадъчни думи Дейвид Монтагю се врътна не пети и тръгна към изхода на игрището. Самодоволна усмивка се беше разположила върху лицето му, а душата му ликуваше, заради изречените думи. Зад себе си той остави единствено напрегнато очакване и притеснение.